Don't be ordinary

Inspire and get inspired.

Next pageArchive

"

— Понякога ми се иска да извърша нещо съвсем безразсъдно Борис — каза тя. — Нещо, което ще разчупи тази стъклена клетка. Да се запилея нанякъде… сама не зная къде…

— На всекиго му се иска.

— И на тебе ли?

— Също и на мене.

— Защо тогава не го направим?

— Не би променило нищо. Само ще почувствуваме клетката си още по-силно. А може би е по-добре да я разчупим, да се нараним неспасяемо в нейните остри ръбове и да загинем от кръвоизлива?

— Ти искаш ли?

Борис погледна тясното лице пред себе си. Колко малко знаеше тя за него, макар и да вярваше, че го разбира!

— Аз се помирих с клетката — каза той, макар да чувствуваше, че това не е вярно. — Всичко е много по-просто, душице. Преди да се изхаби човек напълно в безсмислена ненавист, трябва да направи опит да заживее с клетката си.

Лилиан почувствува приближаващата вълна на умората. Отново започваха разговорите, в които се заплиташе като в паяжина. Всичко беше вярно, но това с нищо не й помагаше.

Да се помириш значи да се предадеш — промълви тя след известно време. — За това не съм достатъчно стара.

"

- Е. М. Ремарк, “Живот назаем”